На гарата
По време на
войната, през лятото отивахме на гости,
по-точно на доохранване при леля
Султанка. Тя беше учителка в село Горна
Монастирица. Пътуването беше
изключително приключение. Често седяхме покатерени
върху покрива на претъпканите от хора вагони. Кондукторите не можеха да
минават, защото дори и по външните стъпала на вагоните висеха кичури от хора.
Не си спомням да сме купували билети; бяхме хлапета. Повече от час престоявахме
на перона на гара Горна Оряховица, за да се прехвърлим на влака София – Русе.
Особенно оживление имаше на тази просторна, най-голяма за времето си
кръстопътна железопътна гара. С особен интерес наблюдавахме големите групи
германски войници, също чакащи за някакъв влак. Подредили върху перона големите
си раници на пирамиди, те шумно се смееха и разговаряха помежду си. Не
разбирахме какво говорят. Впечатляваше ни, че са чисти, добре обръснати, с бели
якички и не гасяха цигарите си на земята.
Тогава го видях. Висок, рус, със сини очи загледани някъде далеч. Всред
веселата оживеница на другарите му, той
неподвижно се открояваше. Някаква тъга се струеше от замисления му
поглед. Каква ли скръб изпълваше душата му ? Минаха много години от тогава, но
и сега когато в съзнанието ми изплува спомена за някаква сърдечна болка ,
неизменно пред очите ми се откроява тъжния поглед на германския войник...
