Т О Р К О М
беше три-четири
години по-голям от нас хлапетата, които по цял ден играехме на Шишковата
градинка. Много едър, широкоплещест, почти дебел. Появяването му винаги всяваше
респект. Големи черни очи обкръжени от
рунтави вежди и буйна черна, къдрева коса – оприличавахме го на КингКонг. По него време в кината прожектираха този прочут
филм за който много коментирахме и дори се мъчехме да възпроизведем някой
епизоди.
Къщата в която
живееше, с още няколко арменски къщи,
беше покрай северния край на градинката и често топките ни прелитаха в двора
му. Ужас, никой не смееше да отиде и помоли да си я вземе.
Утвърдил се беше като върховен съдник. При
повечето разправии, пострадалите безпомощно се заканваха : „Ще видиш ти... ще
се оплача на Торком !“
Тогава, въобще не се замисляхме, кой от нас е
арменец, кой грък, кой евреин и кой българин: деляхме се на стражари, на апаши,
на банди ... Само когато настане време за обяд или за вечеря, чувахме на
различни езици привикванията на майките ни..
Единствено за Ханзи знаехме че е германец, син
на учител в немското училище. Но, него не го пускаха да играе с нас. Къде и
какво правеше по цял ден, никой не се питаше. Той беше много слаб, висок, много
рус, почти бял... Единствено Ханзи имаше велосипед и с завист го гледахме как
обикаля из улиците и преди всеки завой, по военному протягаше в страни ръка за
да покаже накъде ще свие. Не го обичахме и той избягмаше да се вестява в
махлата, защото все някой, „случайно“ ще го блъсне и събори от блестящия
велосипед...
Спомням си, как веднаж в тихите следобедни
часове, когато дори и чайките мълчаха, от градинката долетя ужасен вик за
помощ...
Хукнахме веднага и що да
видим. На земята проснат по корем лежи човек и безумно крещи, ръцете му са
извити зад гърба и притиснати от колената на застъпил го полицай...
- - Няма,
бе бате, моля те бате... пусни ме...няма вече...
- - Колко
пъти ви се казва, че циганите не може да идвате тук в центъра на Варна – ръмжеше полицая и здраво
го налагаше...
