Дом Народен Флот или както старите варненци го наричаха - Военния клуб, беше в центъра на града , пред катедралния храм. Там, веднага след входа, беше канцеларията на физкултурния колектив В М С /Военноморски сили/ който след време бе преименуван „Черно море”. Стефан Маринчев /едноокият/ беше всевластния шеф. И аз, като всеки треньор, си имах бюро в което си държах, дневници и документи от състезания. Единствен треньора по футбол – Моканов не се занимаваше с писания и важно контактуваше само с командващия и началник щаба на флота.
Портиер на ДНФ беше стария добряк бай Добри. Синът му, не след много време, стана: адмирал - командващ на флота, повече известен като „Пианцата Странджата”. Всеки ден отивахме в портиерната за да получаваме от бай Добри пощата. Обикновено, това бяха съобщения, инструкции и протоколи за състезания от върховните спортни институции в София. Какво ставаше в чужбина, никой не знаеше, а и не трябваше да се интересува за развитието на прогнилия от долари капиталистическия спорт. Яхтата беше синоним на аристократическо безделие всред лордовете.
ВМС притежаваше три стари /строени преди войната/ 10 метрови шхерни крейсера, които гниеха в шлюпъчната магазия на Военноморската база Варна. Успях да издействам ремонтирането и пускането на вода на два от тях; „Комета” и „Звезда”. Най-после морето беше пред нас. Понеже плавахме под Военноморски флаг, граничните забрани не ни засягаха. Тогава по крайбрежието и заливите не се виждаха никакви ветрила – морето беше най-строго охраняваната граница.
Не знам от къде ги е взел, но в един светъл ден Маринчев ми връчи няколко броя на английското списание „ Yachting World”. Голямо, луксозно издание на гланцова хартия. Пълно със снимки, рисунки и статии за най-известните ветроходни прояви в целия свят. Разбира се, за соцлагера нищо не се споменаваше. Във всяко списание, централата кола се разтваряше и ставаше голям чертеж на даден тип яхта.
Престраших се и написах едно скромно писмо до главния редактор на списанието. Обясних му че у нас, валутния режим е много строг и не можем да се абонираме за списанието. Тъй като ветроходството едва започва да се развива в България, помолих го да ми изпрати няколко стари /вече ненужни/ броеве на списанието, за да използвам чертежите. Каква беше изненадата? Започнах да получавам всеки месец новия брой! Това беше в началото на 50-те години. Списанието пристигаше на адреса на Дом народен флот и така се заобикаляше строгата цензура. Получавах го повече от 20 години.
Благодарение на „Yachting world” започнах да разработвам работни чертежи за „ Олимпийски монотип 36 – Йола ”, „Олимпийски монотип 52 - Фин” „ Клас Звезда” „Клас Пират” и „Дракон”. Бюрото ми се беше превърнало в черталня. Вечер бай Добри трябваше да гаси лампите във всички помещения, но съчувствено сядаше на един стол до мен и чакаше кога ще се предам и си замина.
Със съдействието на адмирал Орманов, веднага в флотския арсенал, започна невиждано строителство на яхти. В продължение на година и половина, които прекарвах по цял ден в арсенала „на главата” на майсторите, ВМС се сдоби с най-голямата флотилия от ветроходни яхти и разбира се стана най-могъщия яхтклуб в България. Това продължи много години.
