Неделчо Лодоза

След като изпратих на Морски вестник последното си „писание”, макар и уморен, не можех да заспя. Мислех си, къде ли изчезнаха толкова много лица запечатани в спомените?
Какво ли е станало с онзи мълчалив дребен моряк, мустачките на който бяха като черни четчици. Защо не мога да си спомня името му? Образът му изплува върху фона на палубата на „Милка”. Той не беше многословен, но умните му очи винаги говореха. Плавали сме заедно, а нищо не си спомням.
Днес, най-неочаквано, в супермаркета го видях. Изправен, малко сбръчкан, но със същите черни мустачки. Стегнато облечен, но нахлузил гемиджийска шапка , каквито сега никъде няма. Буташе количката и внимателно разглеждаше претрупаните щандове.
Не може да бъде, дали не сънувам. Нали мислех за него преди да заспя. Още ли спя? Каква е тази психоза? Сигурно го припознавам. Отминах…
Оставих количката и се върнах. Спрях пред него и го запитах:
- Извинете, вие работил ли сте на гемиите… както му казвахме, „финикийския флот” ?
Той ме изгледа със същите умни очи, без никаква изненада:
- Да. Бях на „Марица”… ааа… и на „Милка”. Да, на гемията на Желябов.
- Много извинявайте, че така ви разпитвам. Аз също бях юнга на „Милка” по него време и отлично ви помня… а тези хора, около нас, които ни гледат сега с любопитство, тогава още не са били родени… То минаха 50 години от тогава…
- А… повече от 50 години има…
- Извинете, как се казвате?
- Неделчо. Викаха ми „Лодоза” … Довиждане.
- Довиждане и извинявайте че ви разпитвам, така…
- Напротив. Беше ми приятно!
Прибрах се у дома и все си мислех, къде изчезват спомените за толкова живи същества.

ВЕХИ В ПРОХОДИЛКАТА НА ЯХТИНГА

ВЕХИТЕ В ПРОХОДИЛКАТА НА ЯХТИНГА
Колумб, който бил покръстен евреин, добре е разбрал, че пред кралица Isabell La Catolique, без религиозно “съдържание” няма да има успех в проектите си. Така “Gallega” става ”Santa Maria” … историята е известна на всички.
По същия път, Георги Георгиев разбра, че без “гади-гъди” на Партията, няма да му възложат околосветското плаване. Нещо, което Дремджиев не искаше да разбере и за това си остана във Варна, въпреки, че идеята и цялата планировка на маршрутите по райони и сезони, беше негова.
Чони, племенника на прочутия капитан Филев, винаги идваше на “хелинга” /така наричахме базата на Народния Морски Съюз/ с изрядно чисти и огладени на ръб бели шорти. Той ни научи, че яхтата не е рибарска лодка а аристократично плавателно средство с което могат да се разхождат изискани дами. Като потвърждение на тази идея, когато гордо правехме „тегели” пред плажа, нямаше начин да не качим някое момиче, от тези които плуват извън охраняваната от спасителите зона. Ами как няма да го качим, не че я спасявахме да не се удави, което беше стандартния платен отговор, но не устоявахме на усмивките, които ни изпращаха; хем предизвикателни, хем завистливи. Разбира се, когато им подавахме ръце и ги издърпвахме от водата, за да се повозят на това ветроходно чудо, как все се случваше, че горницата на банските им костюми се запретваше на буртика. Смутената Венера, докато сядаше на палубата, не знаеше; дали, да се държи здраво за клатещата се яхта или с ръце да прикрива разголените си гърди…
На другия полюс, всред „личностите” от хелинга, беше Сикилмиш Владо. След време се съгласи да му викаме “Владо Паркера”, защото винаги имаше във външния си джоб и охотно я показваше, писалка Паркер; нещо невиждано за него време. Дали можеше да пише с нея беше много съмнително. Той, работеше като моряк на малка делфиноловна гемия, но се представяше че е капитан. Заядливо, компетентен беше по абсолютно всички въпроси. От устата му се лееха само псувни...
Учехме житейските истини, възлите и моряшкия занаят от шумните гемиджии около нас, но най-много от безкрайно кроткия и добър домакин на базата, туберкулозния Флори. След един от поредните кръвоизливи, той си замина завинаги.
Как да натягаме кливера успоредно на грота или при попътен вятър да правим “пеперуда”, сами налучквахме. Никакви книги, нищо писано за ветроходството нямаше. Само капитан Любомир Давидов, собственика на единствената яхта с кабина - „Нирвана”, притежаваше книга на немски език за яхтостроенето: “Яхтбау”. Продаде ми я за много пари и тя стана нашата библия. Бях безкрайно горд, че за всеки спорен въпрос идваха при мен за да превеждаме от „Яхтбау”, с купища речници, докато изясним това за което се спори…
“Така пише в Яхтбау!” беше окончателното безспорно доказателство.

ПО ДОБРЕ КЪСНО, ОТКОЛКОТО НИКОГА

ПО ДОБРЕ КЪСНО, ОТКОЛКОТО НИКОГА

Това старо правило е в сила, най-вече за уточняване на събития от близкото минало, които предстои да влязат в историята. Безбройни са случаите, когато изясняване на подробности, пост фактум, преобръщат същността на историческите събития.

За нас българите, да си нагласяме историята не е нещо ново. Петър Мутафчиев твърди, че най-малко една трета от историческите надписи и грамоти от второто българско царство са фалшификати или преработки. Спомняте ли си публикациите, че Алонсо ди Охеда бил българин от Охрид, че Кирил и Методи са българи т.е. ние сме дали четмо и писмо на славянските народи, и още много “драгоценности” с фалшифицирана автентичност. Да изброяваме ли; Царевец, кораба Радецки 1/ , миноносеца Дръзки 2/ и други “светини”, които трябваше да засилват блясъка при честването на 1200 годишнина от основаването на държавата ни. Дори и сега, по инерция продължава тази българомания; как да си обясним твърденията, че компютъра е българско изобретение сътворено от Джон Атанасов , който не знае български език.

Много далеч съм от мисълта, че околосветското самотно плаване на Георги Георгиев е уникално историческо събитие. Но след като сега, някой от създателите на този мит, отново го изваждат от нафталина, мой дълг е да кажа истината.

До 1989 година беше табу разискването на тази тема. Всеки опит за отричане или изясняване на фактите биваше квалифицирано като “национално предателство” и не се допускаше в медиите. Право на публикации имаха само журналисти като Батков и Тинко Трифонов; изфабрикували “рекорди”, “безпримерно плаване около света” и пр. целящи да омаят обикновените, непросветени в тази област хора.

Фактът е, че още в 1895 година Джошуа Слокъм направи първата самотна, ветроходна околосветска обиколка и то през Беринговия проток , защото Панамския канал тогава още не е прокопан. Така той постави началото на една традиция. След него, години наред, не един, не двама, самотни ветроходци обиколиха земята. Това обаче не се съобщаваше на сухоземните българи. Така че, когато през 1977 година Г. Георгиев извърши околосветска обиколка, започна шумотевицата. Ето удобен случай за пропаганда на “предимствата” на социалистическия строй и успехите му довели до “безпримерната” ветроходна обиколка за която Георгиев стана Герой на НРБ. Някой ръководители на морски ведомства и предприятия активно подкрепяха създалата се тогава еуфория за да се доближат към върховете на партийно-държавния апарат.

Всичко това, бе за вътрешна употреба, защото хората извън соцлагера бяха добре информирани и трудно можеха да бъдат заблудени. По него време в изпълнение на партийно-правителствената повели, нашите треньори тъпчеха състезателите с неизвестните за обществеността стероиди, та да бъдат постиженията им показателни за успехите на социалистическия строй. Разбира се допинга не закъсня да лъсне на бял свят.

Пак тогава в нашето ветроходство се роди и шеговития термин “дизел-шкот”. В международни състезания нашите яхти, та дори и учебния кораб Калиакра, пускаха в движение и спомагателния си дизел двигател за да наберат аванс пред другите участници. Ще рече, да се натягат не само шкотите на ветрилата, но и на мотора. Яхтинга е синоним на аристократизъм и чуждите състезатели не допускаха че може да се направи такова нещо. Тъй като познавах нашия спортен морал, при всички ветроходни регати които съм ръководил, запечатвах спомагателните двигатели. Въпреки това не бяха малко случаите, когато след финиширането на яхтите двигателите им бяха горещи а пломбите им - “непокътнати” .

1/ Кораба Радецки. Създаден от дунавски шалан през 1966 г. след всенародна акция за събиране на средства от много организации.

Обявен за българска светиня.

2/ Миноносец Дръзки е потопен като мишена за артилерийски стрелби. Пред морския музей е корпуса на миноносец Строги

Асен Дремджиев