М Е Ч К А Д А Р И

М Е Ч К А Д А Р И

Спомням си, от далечното минало на детството , какъв трепет ни обземаше, щом чуехме да долита от улицата характерната  за мечкадарската  гусла еднообразна мелодия. Тя беше като че ли само от две ноти. Днес сирените на линейките за спешна помощ напомнят за тези звуци, но мечкадарските  звучаха някак меко,слято, тихо, тайнствено и настоятелно… Хуквахме навън да гледаме единственото улично представление. Тръгвахме след мечкадаря, който не се различаваше много от завързаната със железен синджир прашна и рунтава мечка. Тя неохотно се тътреше след него, защото синджира беше закрепен за  прокарана през ноздрата халка. Това беше много, много преди времето, когато Бриджит Бардо  подпомогна създаването на резерват в Южните Родопи за спасяването на българските мечки.

 Съберяха ли се повечко хора, започваше представлението. С променена мелодия на гуслата и чрез подръпване на синджира мечката се изправяше на два крака и с повдигнати предни лапи пристъпваше, а мечкадаря на висок глас обявяваше: „Покажи мецо, как мома играе на хорото” или „Покажи  мецо, как юнак ходи из балкана” и още няколко скеча, като накрая мецана се търкулваше в прахоляка и събралите се зрители страхливо отскачаха в страни. Мечкадаря  питаше дали някой иска да се бори с меца ,сваляше калпака и го поднасяше поред на  хората, да му пуснат някоя и друга монета, нещо което не ставаше много често.

 Говореше се, че по време на празници в някой села на мегдана ставали борби - млади здравеняци се преборвали с мецана. Как е ставало и кой е побеждавал не се знаеше…

Морските традиции

М о р с к и т е    т р а д и ц и и            Мореплаването е старо колкото самата човешка история. Древните гърци са казвали, че има три вида хора: живите, мъртвите и тези които плават по морето!  През отминалите хилядолетия, заедно с моряшкия опит, от поколения на поколения се предават обичаи, вярвания, ритуали и суеверия. Така морските традиции са се превъплотили в своеобразен езотеризъм.             Днес, благодарение на техниката, за моряците няма необясними неща.  Но колкото всичко става по логично и просто, толкова по-силно усещаме невъзвратимото отдалечаване от природата. Разбираме, че болезнено ни липсват много неща. За какво ни са автоматизираните кораби, водени от компютри, ако я няма човешката душевност. Емоционалната подплата на корабоплавателната култура са морските традиции. На тях се дължи голяма част от чара на моряшката професия.               Всички знаят за ритуалното строшаване на бутилка червено вино в носа на новопостроен кораб при спущането му на вода. То напомня за древното жертвоприношение - прегазване тялото на пленен враг.                Немалко е описвано и показвано колоритното кръщаване от бога Нептун на моряците, които за пръв път пресичат Екватора. За да станат поданици на морския бог те трябва да изтърпят незабравими изпитания.                Много са неписаните закони на моряшкото всекидневие. А има и писани  моряшки  табута и поверия. Още преди входа на морския музей Стен в Анверс, върху стара мраморна плоча са гравирани  12-тях правила:                Да убиеш албатрос, носи нещастие.                Да срещнеш котка, жена, калугерка или поп, преди да се качиш на кораба, е лоша поличба.                Да срещнеш военен преди отплаване е добра поличба.                Не трябва да се пожелава на рибарите: "Бон воаяж!"                Да се потегли на море в петък трябва да се избягва.                Не трябва да се разсипва сол по време на воаяж.                Не трябва да се свири с уста на борда, защото вятърът пада.  / В миналото двигателната сила на корабите е бил вятърът./                Ако се кърпят дрехи на борда, зашива се вятърът.                Като се хвърля монета зад борда, купува се вятърът.                Не се хвърлят зад борда пепел или горящи въглени.                Поставяне на монета под мачтата носи щастие.                Не може да се дава ново име на един кораб.                 Корабното знаме и корабната камбана са не само символи но и фетиши  съпътствуващи морското всекидневие.                 Националността на всеки кораб се показваше от неговото знаме, но днешните наредби за регистрация съвсем замъглиха това правило. Български екипаж на кораб, чийто собственик е грък, зарегистрирал кораба си в Малта, щастливо ще плава под малтийски флаг, въпреки че дори не е зървал този хубав остров.                Знамето е светинята с която бяха свързани не малко ритуали. Всеки, който се изкачва по корабния трап, преди да стъпи на палубата, е длъжен да се обърне с лице към развяващото се знаме и да поздрави. Едва след това иска разрешение от вахтения да се качи на кораба.                 Знамето се вдига сутрин в 08 00 часа и се сваля при залез слънце. На всички военни кораби и на някой търговски - където все още се спазват традициите, то се вее на флагщог над кърмата, само когато плавателния съд е на пристан или на котва. На най-високото място, обикновено гафелът на главната мачта, знамето се развява, когато корабът е на ход.                                                                  Знамето е символ на националния суверенитет. Ако се свали пред врага, означава капитулация. При национален траур или когато на кораба има мъртвец, знамето се издига до половината от обичайната височина, но само в пристанище или на котва.                 Посредством знамето, корабите се поздравяват при среща в морето. Поздравяващият кораб бавно приспуска знамето си и едва когато поздравяваният също започне да приспуска своето знаме, тогава пак го вдига на мястото му. Както при възпитаните хора, по-младият сваля шапка пред по-възрастния, така търговския кораб пръв  отправя поздрав към военния, по малкия към по-големия...   За да не стане объркване,когато се срещат два кораба с еднакво старшинство, първи поздравява този който излиза от пристанището, кораб на ход поздравява стоящия на котва а изпреварващия кораб поздравява задминавания.

Č

Червения площад

 Ч Е Р В Е Н И Я    П Л О Щ А Д

    Близо до дома ни, имаше обширна поляна, заобиколена от хубавите новопостроени едноетажни къщи . Там, всеки петък  пристигаха каруци от околните села  и започваха да продават зеленчуци, пилета, яйца, агнета - всичко необходимо за домакинството.  Подредба нямаше - който дойде най-рано, разпрягаше каруцата си в центъра, а  закъснелите – по периферията. Така ставаше петъчния пазар,  така наричаха и поляната. Понеделничния пазар се правеше на поляната до катедралната църква, но на нас ни беше далеч  и не ходехме там.

    По времето, когато Третият германски райх беше в съюз със СССР , активността на съветското консулство във Варна беше много очевидна.

Старомодният автомобил на консулството непрекъснато шареше из улиците придружаван от  наши полицаи в мотоциклет с кош .

   Прекрасният, бял пътнически кораб „Сванетия” два пъти седмично влизаше в пристанището и по кея беше пълно с зяпащи хлапета.  Макар и неохотно, руснаците признаваха, че това плаващо чудо не е строено в СССР, а в Швеция. Още с подминаването на Евксиноград, от специални високоговорители на кораба, се носеха и заливаха целия град, руски маршове и песни. Същото се повтаряше и когато „Сванетия” излизаше от пристанището.

    Не мина много време и в западния край на петъчния пазар издигнаха два високи дървени стълба, помежду им опнаха бяло платно. Недалеч срещу тях стоеше квадратен камион ЗИС 5 с монтирана в каросерията кинокабина. Започнаха вечерни прожекции на съветски филми. Спомням си филма „Трактористи” и други на които съм забравил  заглавията.

      Скоро това  кино на открито стана много популярно. Пазарния площад се изпълваше от магарешки каручки с които селяните от околните села идваха „на кино” . Застланите с сено каручки бяха като ложи, в които изтегналите се  стопани внимателно гледаха безплатното кино.  Така петъчния пазар се сдоби с прозвището „Червения площад”.

   Както при откритите летни кина в града, филмите  прожектирани на „Червения площад” се сменяха всяка седмица. Успехът беше  неимоверен. Хората от кварталите си носеха столове и по няколко пъти гледаха един и същ филм.

  Спомням си един патетичен филм за революцията в който тъкмо когато героите вдъхновено декламираха някакви лозунги , едно от магаретата, впрегнато в „ложите” започна да реве… Другите магарета, да са били поне 40 – 50, също ревнаха… настана оглушителна какафония. Хората се заобръщаха, почнаха да шъткат и крещят „Тихо бе…тихо!” Магарешкият рев обаче не стихваше…