Х А М А М

Х А М А М

По време на моето детинство, Римските терми във Варна бяха под земята. Срещу църквата Света Анастасия в гръцката махла, всред множество стари къщурки се издигаше висок, като кула, полуразрушен зид, единствено останал над земята от древните терми. Той беше затиснат от голяма къща на няколко етажа и за да не се срине; подкрепен с бетонна колона. Археолозите предполагаха, че това е част от двореца в акропола построен от хан Аспарух за да брани Одесос т.е. Варна. Там бил подписал мирния договор с император Константин IV Палеолог и така градът бил освободен от византийското иго.Дори, над полуразпадналия се зид бяха издигнали бял каменен бюст на хан Аспарух.Затова наричахме зида „Аспаруховата кула” и беше незаменим ориентир. Страхувахме се да играем там, всред дворовете без огради на безредно пръснатите малки къщички, защото имаше няколко дълбоки шахти и тук там дупки, които водели до страшни подземия. Хлапетата от гръцката махла твърдяха, че едно от подземията стигало чак до морето. Само веднъж се осмелихме да слезем в подземията, въоръжени с батерии - новите, тогава джобни фенерчета. Малко преди да се загубим всред тъмните лабиринти от влажни и вонящи на клозети тунели, треперещи и пожълтели от страх изскочихме горе и никога повече не се опитахме.

След време започна осъществяването на обширен градоустройствен план. Старите къщурки бяха съборени и изкопните работи откриха много основи и някой стени на древните терми. Всички се чудеха и не можеха да повярват, че такъв малък град в далечното минало е имал толкова голяма и просторна баня.

Тогава във Варна имаше само две градски бани : турската и гръцката. По домовете не знам да е имало бани. То, по него време и клозетите бяха отделени от къщите; в някой ъгъл на двора.

Външно, двете градските бани почти не се отличаваха от околните едноетажни здания ; бяха малко по-просторни. Едва, доста след 9 IX 1944, беше построена прочутата голяма „кръгла” баня на улица Караджа, зад национализираната клиника на д-р Милев, превърната в пансион за ученичките от техникума за медицински сестри.

Всяка седмица, майките ни връчваха една торбичка в която имаше чисти, изпрани дрехи, сапун и кърпа. Даваха ни пари и отивахме на баня. Събличахме се голи в голям салон с пейки покрай стените и над тях малки заключващи се шкафчета за дрехите, обувките и кърпите. Обувахме дървените налъми и с таса и сапуна влизахме в „хамама”. Посрещаше ни непрогледна гъста пара с миризма на сапун и невъобразим шум от тракащи налъми, кънтенето на бронзовите тасове при докосването им в мраморните мивките и най-вече гърмящи гласове. За да те чуе човек, макар и седнал до теб, трябва почти да крещиш.

Внимателно газехме през помията която се стичаше по пода за да се изтече през отвори покрай стената докато намерим някоя свободна „курна”.Тя представляваше голяма мивка разположена на пода и в нея се изливаха два крана; единия топла, другия студена вода. Сядахме до нея на стъпалото високо една педя и започваше свещенодействието. В средата на помещението през гъстата пара едва се виждаше малкия шадраван, струята му от студена вода охлаждаше подредените под него шишета с лимонада. Разбира се, не можехме де си позволим този лукс, защото имахме пари само за теляк.

Възрастните хора влизаха в съседното помещение - „потилня”. Там лягаха върху обширен горещ мраморен диван, пиеха кафе, бистреха политиката и чакаха да се разкиснат, преди да ги подхване теляка. Хлапетата обикновено прескачахме тази процедура защото в „потилнята” едва можеше да се диша.

Теляците, само с една черна над бедрена завивка, зорко наблюдаваха и знаеха реда на пристигане на клиентите. Дойде ли моя реда, с кисето започва да трие гърба ми и нарочно докарва един черен макарон от кир до рамото и ми го показва за да видя колко съм мръсен. След като основно „смъкне кожата” ми, обилно ме сапунисва и продължава триенето „до припадък”. След това ме изплаква с гореща вода и ме плясва леко по гърба да си заминавам. Не можех да си обясня, как разбираха, че вече сме се облекли пред шкафчетата с дрехи, за да дойдат и си получат възнаграждението.

Градските бани бяха и център на информация. Там се разказваха не само неудобни за властта вицове но и новини от забранените радиостанции. Забавно беше оправданието, когато те попитат, „От къде знаеш това… кой ти го каза?” класическия отговор е : „… абе, чух го в банята със сапунисана глава, не можах да видя кой е…”

От вуйчо си знам, че моя прадядо Бою, който навремето бил един от големите богаташи в града, веднъж в седмицата наемал банята и цялото семейство прекарвали там деня. За обяд прабаба Домна винаги приготвяла пълнени сърми и там обядвали. Какъв е бил останалия ритуал не знам. Как семейството е било голо, при толкова строго спазвано „приличие”, нямам представа.

През младежките години, когато ходехме на баня; а те работеха една седмица сутрин за мъже, след обяд за жени и после обратно; докато чакахме последните жени да се облекат и излязат от съблекалнята, винаги ги оглеждахме любопитно и се мъчехме да си представим как ли изглеждат голи. Трудно обясними са за съвременните млади хора тези психически нагласи от нашето време. Наистина доживяхме по плажовете да гледаме топ лес девойки и неограничени нудистки плажове . О времена, о нрави . . . .

П Р И К А З К А

25 октомври е рожденият ми ден. Не обичам да го празнувам, защото ми напомня, че съм остарял с още една година. Все пак реших да си подаря „скок на юг”.
Потеглих още по тъмно. Слънцето изплува от розовото море, когато отминавах Обзор. Шосето беше пусто. От време на време, някой самотен пикап, забързан ме задминаваше. Неволно си спомних за Невяна Розева. Тя превеждаше „Моби Дик или Белия кит” от Херман Мелвил . Аз и помагах да се справя с непонятните й морски термини. Тогава , то беше в началото на шейсетте години, развеселена ми разказа как вечерта слушала по Би Би Си репортаж от някаква журналистка, която възхитена описвала чудната природа на България; китните планини и девствените самотни брегове. Накрая приключила с думите : Побързайте, не отлагайте… пътищата са пусти !”
По магистралата започнаха да се оформят потоци от коли и отбих към Иракли.
Спрях пред равния, набразден от вятъра жълт пясък който потъваше под слабия прибой. Спокойствието беше придружено от тихото плискане на вълните. Невероятна самота обгръщаше целия залив.
От нос Кочан на север, до нос Емине на юг, в древността, залива не е бил засипан от пясъка на река Вая, а бил удобно пристанище на преселниците елини от местността Ераклия на днешна Гърция. Също както древна Троя, днес останала далеч от постоянно засипвания от реките залив; и от пристанището Ираклия, не е останало нищо. Рушащия се нос Емине, края на могъщата Стара планина, непрестанно отстъпва под напора на морето. Няма и следи от Палеокастро . старата крепост над носа., бранеща пристанището и оживената околност, наричана тогава Емона и споменавана до късното средновековие. Още Омир, в Илиада, пише че тракийския цар Рез роден в Емона е участвал с войските си в Троянската война.
Сега, не мога да си обясня, как са отлетяли всички тези събития. Какво ли си е мислил граф Амедей Савойски стигнал до тук начело на кръстоносният поход. Какви са били пиратските набези принудили богатото население да се изнася все по-далеч от морето в покритите с дъбови гори склонове на планината. После унищожителните нашествия на османците слагат края на вълшебната приказка.
Иракли, днес е пощадено от нашествието на ужасното бетонното строителство. Тишина и красота. Ненадейно, изкочи едно мило куче и радостно започна да препуска около мен. Стъпките му бележеха дълги линии по гладкия пясък. Почнах да се двоумя ; дали не сънувам ?

Традиция

Преди и след проникването на древните елински моряци и търговци в Черно море, автори като Ксенофонт, Херодот, Страбон, Плиний и други описват западните брегове и жителите му с фантастични качества заимствани от митовете и легендите господствали от хиляди години преди новото летоброене. Според Плиний Стари там където сега е варненска област живеели джуджета, които след време били прогонени от жеравите. За крадливите траки по крайбрежието се разказва, че на най- непристъпните скалисти брегове, през бурни нощи поставяли лампи. Така , привличали като нощни пеперуди уморените моряци, търсещи тих залив, да се разбиват на скалите. След гибелта им по брега оставали съкровища от предмети, които те прибирали. Около поселището Салмидесос /на мястото на днешна Мидия/ местните траки разделили брега на участъци, означени със забити колове. Всеки в своя участък имал правото да плячкосва всичко, което морето му предложи. Тези своеобразни ловни резервати били много находчиво решение, защото другите крайбрежни пирати обикновено се избивали помежду си в желанието всеки да заграби повече.
Стария и много патил капитан Петър Гочев за нас хлапаците беше барба Петър.Той ни научи не само да си шием моряшки обувки от платно и въжени подметки, но ни откриваше всички тънкости на ветроходното плаване , местната метеорология, теченията и подводните скали. Колоритна и многословна личност, която за толкова много години и дума не обели че е лежал до 1947 г. в затвора заради обвинение в умишлено потапяне в Егейско море на своята гемия „Беласица”, натоварена с изселници евреи. Освободили го съветските власти защото имал съучастие в десантите от съветски подводници на агенти от КГБ по нашето крайбрежие.Той ми е разказвал за съвременното крайбрежно пиратство. Преди освобождаването на Южна Добруджа, а и след това, селяните от крайбрежието далеч на север от Калиакра при мрачно и бурно време палели на брега голям огън и хванати на хоро бавно се въртели около него. Гледано откъм морето, това наподобявало равномерните проблясъци на фар Калиакра. Измъчените моряци, които идвали от север и търсели зад носа прикритие от бурния нордост, лесно се заблуждавали. След като отминели „живия” фар, променяли курса си на запад и … се разбивали на брега. Гемията още същата нощ бивала безмилостно ограбвана, живите хора избивани и за да не останат следи всичко останало изгорено.
Много по-многобройни и много по-активни и жестоки били морските пирати, които още от древността са плячкосвали корабите покрай нашите брегове. Документалните описания за тях са твърде оскъдни защото следи не остават, освен по дъното. Щом има хора които пренасят ценности, винаги се намират други, които се стремят да ги ограбят.
Слава Богу, традициите в пиратството, които и днес се практикуват, са далеч от нас - край Източна Африка .

Кюфтета от лъв

Кюфтета от лъв

По време на безпроблемното пристанищно морячество, командвах най-хубавия и най-мощен влекач „Сатурн”. За разлика от другите съветски влекачи, той беше строен в Англия и то за англичани; това от самосебе си вече говори достатъчно. Заставахме на кейя на второ пристанищно място Варна.Тъй като мястото беше малко, всички влекачи се вързвахме един за друг на бордовете си – като сардели. За по-оперативно отзоваване при маневри, диспечерите предпочитаха да изпращат най-външните влекачи. Това беше повода, при групово завръщане от маневра, да правим истинско състезание - кой първи ще се хване за кея, та другите да бъдат външни.

Спокойно вързан за кея, нали съм „вътрешен”, както винаги в моя салет се събраха „на лаф” и другите екипажи. Наближаваше обяд и тъй като заедно обядвахме, стана приказка кой какво носи и кое да хапнем сега и кое да оставим за довечера. Гледах телевизия и не разбрах как стана скандала. Хванаха Митко от Аспарухово и с крясъци: „На кого ги разправяш бе.. За балъци ли ни вземаш…”

Сбориха го на пода : „Дайте куката бе… да му бием табани… вчера бил ял лъвски кюфтета …” Митко потърси помощ от мен: „Кептън, моля ти се кажи им; нали знаеш че капитан Златаров има зоокът в къщата си с малко лъвче… Вече не можеше да го храни и миналата седмица го заклали и направили наденици и кюфтета.”

Капитан Анатоли Златаров живееше в квартал Аспарухово . В просторния двор на хубавата му къща беше направил първия във Варна частен зоокът. Какво ли нямаше; от зими, гущери, костенурки, мангусти,маймуни,хамстери до екзотични тропически птици, пъдпъдъци,патици,фазани, папагали … не мога да изброя всичко което отглеждаше, разбира се и лъвче. Постепенно зоокъта му намаляваше и накрая остана само с едно канарче и един папагал. Често му ходех на гости. Имаше огромна библиотека, корабни модели, много албуми със снимки подредени по тематика а безбройните колекции на пощенски марки не ме привличаха.

За него аз бях „Симпатягата” и винаги с удоволствие ми разказваше истории от миналото на военноморския ни флот, за пътуванията с търговските кораби и за хората с които си кореспондираше редовно, а те бяха от целия свят, включително и „затворения” Китай.

Цяла повест може да се напише за нещо, което и сега не е известно. Под него ръководство, през есента на 1939, само с курсанти от Морското училище, демонтират 150 мм. брегова батарея на Траката и тайно, като се действа само нощно време, избутват на ръце оръдията до пристанище Евксиноград. Там, пак само със силите на курсантите натоварват оръдията на шалани, провлачват ги до Созопол разтоварват ги на брега, и пак нощем,без никакви мотори, ги издърпват до местността света Марина. Монтират ги във вече готови бункери за да защитават южния проход на минните полета.

Анатоли Златаров беше изключително многостранна личност. Спомням си величественото честване през 2003 на неговата 90 годишнина. Големия салон на Военния клуб беше препълнен от униформени и цивилни морски офицери. Цареше пълна тишина и някакво особено напрежение. Чаках на най-горната площадка от голямото парадно стълбище. Точно пет минути преди определения час,в изящна униформа капитан 1 ранг Анатоли Златаров се появи на долния вход и почти на бегом започна да изкачва безкрайното стълбище. Посрещнах го, прегърнах го и той задъхно прошушна : „Видя ли, сам го изкачих!”

РАЖДАНЕТО НА СПОРТНОТО ВЕТРОХОДСТВО

Дом Народен Флот или както старите варненци го наричаха - Военния клуб, беше в центъра на града , пред катедралния храм. Там, веднага след входа, беше канцеларията на физкултурния колектив В М С /Военноморски сили/ който след време бе преименуван „Черно море”. Стефан Маринчев /едноокият/ беше всевластния шеф. И аз, като всеки треньор, си имах бюро в което си държах, дневници и документи от състезания. Единствен треньора по футбол – Моканов не се занимаваше с писания и важно контактуваше само с командващия и началник щаба на флота.

Портиер на ДНФ беше стария добряк бай Добри. Синът му, не след много време, стана: адмирал - командващ на флота, повече известен като „Пианцата Странджата”. Всеки ден отивахме в портиерната за да получаваме от бай Добри пощата. Обикновено, това бяха съобщения, инструкции и протоколи за състезания от върховните спортни институции в София. Какво ставаше в чужбина, никой не знаеше, а и не трябваше да се интересува за развитието на прогнилия от долари капиталистическия спорт. Яхтата беше синоним на аристократическо безделие всред лордовете.

ВМС притежаваше три стари /строени преди войната/ 10 метрови шхерни крейсера, които гниеха в шлюпъчната магазия на Военноморската база Варна. Успях да издействам ремонтирането и пускането на вода на два от тях; „Комета” и „Звезда”. Най-после морето беше пред нас. Понеже плавахме под Военноморски флаг, граничните забрани не ни засягаха. Тогава по крайбрежието и заливите не се виждаха никакви ветрила – морето беше най-строго охраняваната граница.

Не знам от къде ги е взел, но в един светъл ден Маринчев ми връчи няколко броя на английското списание „ Yachting World”. Голямо, луксозно издание на гланцова хартия. Пълно със снимки, рисунки и статии за най-известните ветроходни прояви в целия свят. Разбира се, за соцлагера нищо не се споменаваше. Във всяко списание, централата кола се разтваряше и ставаше голям чертеж на даден тип яхта.

Престраших се и написах едно скромно писмо до главния редактор на списанието. Обясних му че у нас, валутния режим е много строг и не можем да се абонираме за списанието. Тъй като ветроходството едва започва да се развива в България, помолих го да ми изпрати няколко стари /вече ненужни/ броеве на списанието, за да използвам чертежите. Каква беше изненадата? Започнах да получавам всеки месец новия брой! Това беше в началото на 50-те години. Списанието пристигаше на адреса на Дом народен флот и така се заобикаляше строгата цензура. Получавах го повече от 20 години.

Благодарение на „Yachting world” започнах да разработвам работни чертежи за „ Олимпийски монотип 36 – Йола ”, „Олимпийски монотип 52 - Фин” „ Клас Звезда” „Клас Пират” и „Дракон”. Бюрото ми се беше превърнало в черталня. Вечер бай Добри трябваше да гаси лампите във всички помещения, но съчувствено сядаше на един стол до мен и чакаше кога ще се предам и си замина.

Със съдействието на адмирал Орманов, веднага в флотския арсенал, започна невиждано строителство на яхти. В продължение на година и половина, които прекарвах по цял ден в арсенала „на главата” на майсторите, ВМС се сдоби с най-голямата флотилия от ветроходни яхти и разбира се стана най-могъщия яхтклуб в България. Това продължи много години.

ВЪЗРАЖДАНЕ НА ВАРВАРСТВОТО

Звучи пресилено, но не зная как да определя това, че безвкусие, бруталност и дисонанси превземат не само музиката, облеклото, представленията и филмите. Нравите, обичаите и всекидневното поведение на младото поколение е ярко белязано от невежо разточителство и простотия. Баналността поведе културата. Битовизмът на САЩ ни наводни. За съжаление американската култура е пропуснала своите "първи 7 години", но младите безкритично усвояват всичко, което идва отвъд океана и настава уеднаквяване.
Стремежът да се изпъкне, въплътен във външния вид - облекло, бижута, грим, татуировки, прически и какво ли не още довежда до всеобщо обезличаване. Не се търси красотата. Вече се купуват нови дрехи фабрично скъсани и протрити, защото е модно. Никой не се замисля за зависимостта между формата и съдържанието. Функционалността вече се измества на последно място.
Забравени са нежните нюанси и интимната топлота на тихите взаимоотношения. Младите двойки демонстративно стоят прегърнати на улицата в безкрайни целувки. Крясъците и дисонансите завладяха не само музиката и представленията но настъпват и във всекидневието. Вече е остарял лозунгът, че Красотата ще спаси света. Лошият вкус става всевластен, като се започне от архитектурата и се свърши със словото, което вече не върви без жестикулации. Загърбен е Петър Увалиев, не само защото мисълта във всяко негово изречение е изваяна с точни и образни думи, но най-вече за неговата ерудираност и финес. Сега навсякъде господстват простословията, угодни за мисловно анемични зрители и читатели. А "учените", натруфени с академични звания, са се втурнали чрез политиката към облагите на властта.
Кой ли си спомня за Чистото изкуство, да не говорим за някаква носталгия по "Лоенгрин" или Лоурънс Оливие. Циничността се издига в култ.
Анахроничното възраждане на зомбираните религиозни култове и обреди - християнски и и мохамедански изумяващи с своето архаично варварство и идолопоклонство ни карат да се замислим за отхвърлените преди време постулати на Тойнби, че религиозното съзнание е ядката на историческото развитие. Колкото и да е тъжно, трябва да се съгласим с Шпенглер, който предопределя хода на историята като неизбежен упадък.
Като че ли стана непонятно вглъбяването в собственото Аз, дори в тихи нощи, под трепетните звездни небеса на безбрежието.

СТЪКЛЕНА ЗАВЕСА

През 1964-а Чърчил казал, че от Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатическо, през Континента, е спусната "желязна завеса". С течение на годините, това, все по-ясно и болезнено го осъзнавахме.
Бях накарал екипажа си да боядисва нещо в трюмовете. Седнал спокойно на мостика, тайно си пушех "Марлборо", които сестра ми донасяше от Белгия. Погледът ми спря върху някаква прозрачна бутилка с капачка, която плаваше всред водорасли и мазутни петна из пристанищния басейн. Вероятно е била изтървана от полския кораб, разтоварващ на четвърти кей - обикновено в "дълбоката магазия" се изхвърлят само непотребни вещи.
Извиках хората и след доста усилия, с куките и хвъргалото издърпаха до борда и извадиха бутилката. Оказа се, че не е стъклена а от някаква нова мека материя. Доста приказвахме и умувахме, защото по него време дори млякото се купуваше в конични стъклени буркани.
Механикът отиде до паркинга, източи с маркуч от резервоара на колата си малко бензин и изчисти бутилката от мазута. Боцмана пък я изплакна със сапунада и я положи върху масата в салета. Гледахме я като загадъчна амфора от бъдещето. Това ли е новата материя - пластмаса. Спорихме за какво ли е служила тази двулитрова бутилка - дали за вино, дали за зехтин... Никой не предположи, че може да е за минерална вода. Изникна и въпросът, кой да я вземе. Всички решиха единодушно, че "ценната находка" се полага на капитана.
Прибрах съкровището в чантата си и го отнесох у дома.

ПРИСТАНИЩНИ ИСТОРИИ

България беше на изток от "Желязната завеса". Варна беше "затворено"пристанище. Това означаваше, че освен български, съветски и понякога полски кораби, други не се допускаха; отправяха ги в Бургас. Завиждахме на бургаските колеги от пристанищните влекачи. Те имаха възможността да контактуват с капиталистическия свят.
В един слънчев ден, вкарахме голям кораб под индийски флаг. Натоварен беше с пакети от коркови плоскости, за изработване на тапи за винарската индустрия. Започна разтоварването върху площадки, от там - на камиони.
Над самия вълнорез на носа на кораба, както беше модата тогава, се открояваше релефна фигурна украса. Гледахме и не вярвахме на очите си. Точно по средата на украсата, обрамчена в кръг, изпъкваше свастика - също като хитлеристката ... Изглежда че е била видяна от бдителния милиционер, който с автомат в ръце пазеше никой да не приближава до кораба, освен снабдените със специално разрешение пристанищни работници. Настана адска бъркотия. Веднага пристигна взвод милиционери, служебни волги сновяха напред, назад... Капитанът на кораба, както и да обясняваше, не можа да убеди идващите и заминаващи шефове, че това е старинен източен религиозен символ. Разбира се, не се съгласи свастиката да бъде изкъртена. Накрая тя беше покрита с огромен сив брезент и настана мир.
С това не приключи "капиталистическото" нашествие. Цялото пристанище се напълни с малки жълточервени тропически змии, пристигнали с корковите палети. Успокоих ни че не били отровни, но почти месец след това внимавахме къде стъпваме.

"ВИНОТО ТЕЧЕ "
Понякога вкарвахме на товарния кей до нашата стоянка на влекачите, малки танкери. Те носеха от Алжир гъсто червено вино. Използвало се като добавка към нашите вина. Разтоварваха го с дебели шлангове в железопътни вагони-цистерни. При всяко прехвърляне на шланга от една на друга цистерна неминуемо върху кея изтичаха една две кофи вино. Но района строго се охраняваше от въоръжени милиционери и нашите моряци не можеха да припарят до ароматното вино. Дори не ни даваха да минаваме наблизо: "Махайте се от тука... От дума не разбирате ли..."
Тъкмо по обяд, седнали в салета си хапвахме и бърборим, когато отвън долетяха тревожни викове: "Бързо идвайте... елате бе хора... виното тече..." От кея милиционера с шапка ни маха да отиваме. След като поредната цистерна вече била почти пълна, отдолу осушителния кран се повредил и виното шурнало. С кофи и туби моряците хукнаха към местопроизшествието.
Почти цяла зима на обяд си пийвахме от гъстото алжирско вино; леко разредено с газирана вода беше чудесно.