П Р О З О Р Е Ц Ъ Т

Най-красивия, не само от детинството ми, но и сега. Нарекох го "широкия екран", защото е единствен всред хилядите прозорци в стария град; има ширина два-три пъти по-голяма от височината. Той е на първия етаж на вила "Гилмайден" на приморския булевард срещу аквариума. Всеки път, когато се връщам от пристанището за дома, след завоя до морския музей, намалявам скоростта и му се наслаждавам. Макар и вече с решетки, той е останал като символ от доброто старо време на Варна.

Тогава, хората не бързаха и стояха на прозорците за да гледат, кой минава, да заприказват познати или строго да оглеждат непознати.Днес, седнали пред Windows виждаме всичко на света.

Когато за пръв път бях в Холандия и скитах из тесните улички на градчетата, силно ме въодушевяваха малките стари къщи с просторни прозорци на ниво на очите. Само стъклото не ти позволява да прекрачиш в стаята. Навътре се вижда всичко, дори и следващата стая, та и кухнята, дори някъде се вижда и задния двор. Всичко е на показ. Но не и спалните; те са на горния етаж. Минаваш и виждаш как цялото семейство е седнало да вечеря или гледа телевизия, а децата играят на пода. През деня, зад прозореца е седнала възрастна жена и плете или чете. За да се вижда, дали някой идва от единия или другия край на улицата, до двата горни края на прозореца, едно срещу друго, има огледала; също като автомобилните за виждане назад. Няма нищо скрито, покрито.

Спомням си, когато живеех у дядо и с него сме на прозореца, той винаги разказваше някое свое приключение, но не пропускаше закачливи забележки за много редките минувачи. "Гледай, гледай, хората бързат, значи е студено навън..." "Видиш ли госпожица да се обръща назад и оглежда, знай че трябва да пръдне..." " Ха, онази дърта брантия, пак разхожда кучето си !"

По-късно, когато вече възмъжах, гледах от прозореца на моята стая, която беше на втория етаж към задната улица Преспа. Там беше спокойно и никой не виждаше какво гледам. По него време, поне два пъти на ден минаваше Ели Мунджиева, вперила поглед в прозореца ми. Ако видеше че съм там, тя нежно ми се усмихваше и забавено отминаваше. Бяхме влюбени.Топлина бликаше в гърдите ми когато погледите ни се срещаха. Аз също минавах по Цар Калоян, пред нейния прозорец. Когато тя беше в къщи, разбирах го от широко разтвореното перде, връщах се и пак минавах, докато се видим и с полуусмивка, но с разтуптени сърца се разделяхме. Много време продължи тази любов през прозорците и угасна когато постъпих в Морското училище. След това Ели изчезна. Изселила се в София а от там в Париж. Синът й, Емил Наумов стана световноизвестен пианист в САЩ.

В морското училище, което беше всред града на улица Караджа, нямахме много свободно време, но все пак успявахме да зяпаме през прозорците. Много момичета "случайно" минаваха покрай "бастилията" оградена с високи зидове. Виждаше ли се някой "зяпач", връщаха се и отново минаваха по-близо вперили поглед нагоре ... Дали не е някой познат.

Така започна прозоречната ми любов с Фол; малкото й име не научих. Брат й след време стана много известен учен. Живееше на улица Славянска, прозорците и бяха точно срещу задния двор на училището. Тя беше много хубава, висока, руса и минаваше тичешком. Зърнеше ли ме, усмихната бавно прекосяваше улицата и на отсрещния тротоар дефилираше. Разменяхме горещи погледи, докато звънците за час или строева подгоновка не ни подгонят.

Отивахме ли на практика в пристанището, минавахме по улиците със строеви песни. Навсякъде където живееха млади момичета, прозорците веднага се отваряха и хубави девойки надвесени от первазите весело махаха на маршируващите кадети. По-смелите дори се провикваха.

По-късно, когато вече не под строй а сам, минавах по улица Климент, на път за пристанището, от един прозорец срещу арменската църква се понасяше ритмична мелодия от пияно. Приятно беше и веднаж спрях да слушам пред отворения прозорец. Мелодията утихна, но никой не се показа. Следващия път пак спрях, спря и мелодията, но на прозореца се показа едно нежно хубаво момиче. На въпросителния ми поглед, то смутено започна да се оправдава. "Всеки ден минава едно хубаво момче, защо да не му музицирам... деня. "

На следващия ден ме изпратиха да получа от ремонт при часовникар, корабния пеленгатор. Разбира се, с пеленгатора в ръце, гордо минах под музикалния прозорец и тя изсвири един откъс от сватбения марш на Менделсон. После усмихната се показа. . . Казах й, че съм се оженил за морето и довечера отплавам, но ще се завърна след десетина дена. Тогава непременно ще се видим. На милото личице просветна усмивка, широко разтворените й очи ме поглъщаха...

Уви, завръщането не се състоя. Разболях се. Месеци лежах в санаториум. Едва след година минах под музикалния прозорец. Той мълчаливо беше затворен със спуснати пердета. И сега е такъв.

Забравено минало

В Ъ З М У Щ Е Н И Е

Всеки път, когато минавам покрай Военноморското училище, носещо името на Никола Йонков Вапцаров, ме обзема горчиво възмущение.

Неотдавна, в стар комунистически стил, в медиите, а може би и в училището, ритуално беше отпразнувана стогодишнината от рождението на Вапцаров. Едва ли не, най-великия наш поет. Това преля чашата.

Не ми прилича да давам мнения за поезията. Да си призная, не ме вдъхновяват, думи подредени за звукови ефекти. Също както операта; вместо да кажат това което мислят, те го пеят, проточват, увъртат. . . и с нетърпение чакаш да разбереш смисъла. То и в поезията, трябва да търсиш красотата, не в това което означават думите а в мелодичността на съчетанията им. Явно не съм дорасъл за това многопластово изкуство.

Но да се върнем към Вапцаров. Дали е велик поет; нещо което се лееше от цялата шумотевица по случай юбилея, не знам. Знам само, че цар Борис попитал Елисавета Багряна, голям поет ли е Вапцаров. Тя смутолевила, че е поет, но не чак - голям! Тогава цар Борис заключил: "Заради една луда глава няма да затривам царщината!" и потвърдил смъртната му присъда. Това е края на един от българските терористи - лична съдба. Не трябва да се премълчава, че цар Борис е бил много близък приятел с бащата на Никола Вапцаров. Каква ли душевна борба го е терзала?

Моряшките качества на Вапцаров също са оспорвани. Бил е на стаж, като ученик- машинист, на миноносец "Смели" и после са го взели за два месеца на едно плаване до Близкия изток с параход "Бургас". Това е цялата му моряшка кариера а останалата част от живота му е на брега.

Спомням си, преди доста време, беше 1983 г. юрисконсулт на варненското пристанище София Манчева, специално ми уреди среща с неин колега който се казваше Димитър Батаклиев. Той е бил на стаж, като ученик-машинист от Машинното училище, на "Смели", по време когато командир на кораба е бил лейтенант Веселин Дремджиев. Възторжено, той ми разказва доста хубави неща от службата си с моя баща. Спомни си как спечелили първо място на състезанието по стоварване на десант, между миноносците и лично цар Борис раздал паричните награди.Въодушевен от спомените за баща ми, той не спираше: "Още го виждам, на кърмата на миноносеца, подпрян на леера с нахлузена до веждите фуражка, строго гледа и сърдито "гази"/мъмри/ за някакво нехайство ученика Вапцаров, който стои мирно с наведена глава и пелтечел нещо оправдателно. Не след много време, баща ти го изгони от кораба. Къде е продължил стажа си не си спомням."

Прекалено много се занимавахме с Вапцаров. Не мога да бъда съдник, но твърдо съм убеден, че той не е бил моряк в истинския смисъл на думата, макар че известно време е носел моряшка униформа. След като той няма и капка заслуга за морското дело, недопустимо е Военноморското училище да носи неговото име - това е политическа бутафория.

Защо, при избора, бяха пренебрегнати велики българи, изградили българското корабоплаване, създатели на морската ни култура и морско образование? Личности като Георги Славянов, Сава Иванов и Стефан Цанев потънаха в забвение. Това бяха високо интелигентни мъже, които обърнаха очите на българския селянин към морето. Едновременно с работата си по организиране на търговския и военен флот, те създадоха големи организации като Български Народен Морски Сговор, издаваха списания и вестници. Те научиха хората от вътрешността да летуват на море, като още от деца ги водеха на ученически крайморски колонии. Учредяваха и ръководеха плувни, гребни и ветроходни състезания. Много страници ще са необходими, само да отбележим това, което са сътворили тези гиганти на морската ни култура. Вече никой не ги помни.

ЦЕНЗУРА

В последно време, всички медии необикновено изострено разискват предлаганите законови изисквания за контрол от страна на полицията върху личната кореспонденция чрез интернет и телефонните разговори.

Всичко това ме връща много, много назад по времето на втората световна война. България беше съюзник на Германия. Белгия, родината на баба ми, където живееха всичките й роднини и близки, беше окупирана от германците.

По онова време, във Варна частни телефони почти нямаше. В дървената будка на кварталния полицай бай Добри, върху висока стойка, за да не го стигат децата, блестеше телефон с манивела - единственият в целия квартал...

Писмата в запечатани пликове и открити пощенски картички бяха единствената връзка между хората - с тези в България, и с другите - в чужбина.

Почти всяка седмица, Bonne Maman - така наричахме баба си, изпращаше и получаваше писмо или пощенска картичка от Белгия. Тя предпочиташе откритите картички, защото се облепваха с двойно по-евтини пощенски марки. Всяко свободно пространство на картичките се изпълваше от ситния като маниста почерк. Дори около марките намираше място : "поздрави и на Жюл и Мадлен" или нещо подобно.

Цял празник беше, когато пристигаше писмо от Белгия, разбира се цензурирано. Разрезания горен ръб на плика, от където е било извадено, проверено и обратно поставено писмото, беше залепен с лента върху която беше отпечатано "Цензура". Понякога цели редове в писмото бяха заличени с черен туш и не можеха да се четат; цензорът е преценил, че написаното е недопустимо.

По същото време в България се разпространяваше голямото, богато илюстровано немско списание "Сигнал", отпечатвано и на български. Всички с удоволствие го четяха, защото беше културно списвано - телевизия нямаше а седмичните кинопрегледи отразяваха остаряли събития. Та в една от хумористичните страници на "Сигнал" беше написано :" Англичанин получава цензурирано писмо от своя приятел в Америка. Отваря запечатания плик и от него изпада една дъвка и едно листче с думите:"Вашият приятел е добре, но пише все неща които са недопустими. Затова унищожих цялото му писмо. Беше приложил и две дъвки, една за мен, една за вас. Благодаря!"

С телефоните всичко беше ясно.Подслушваха се непрекъснато. Дори след 9 септември 1944 година над едноетажното огромно здание на варненската централната поща бе достроен още цял един етаж, пълен със секретна апаратура за подслушване.

След революцията на мобилните телефони, проблема с подслушването им не ми е съвсем ясен. Но на всичко му се намира леснината.