Радосвета Бояджиева

Радосвета  Бояджиева

Беше много известна музикален  диригент. През седмица две, радиата и телевизията отразяваха музикални събития под нейната палка. Правеше ни впечатление, че  е първата жена диригент, може би в световен мащаб. Тогава, под ръководството на комунистическата партия,  икономиката и социалния строй трябваше да се преобразят, също и културното ниво на работническата класа непрекъснато  да се обогатява. Според Трендафил  Казаков, който беше тенор в операта, а същото мнение имаше и Петър Лефеджиев, виолончелист в симфоничния оркестър; „Радосвета Бояджиева е една кръгла куха нула, но е дъщера на Анто Бояджиев!“  Във висшите етажи на Комунистическата партия Анто Бояджиев ръководеше някякви , така и останали до сега неизвестни направления. Името му дори и портрета се появяваха при тържества и праздници. Моя дядо, Тео; по време на първата световна война е бил военно-полеви съдия. Разказвал ми е, че на фронта при кота 1050 била разкрита някаква терористична организация всред нашите войници, ръководена от Анто Бояджиев.  След, бързо разследване, военнополевия съд стигнал до извода, че за организаторите се полага смъртна присъда. При окончателното решение, обаче дядо се въздържал от гласуване.  Според правилата, ако един от съдиите   не е съгласен, то присъдата се намалява на доживотен затвор. Така Анто доживя да дълбока старост.Всеки път, когато молех дядо да ми разкаже нещо повече за този случай, той леко засукваше с два пръста мустака си , тънка усмивка разтваряше устните му и замислен поглед отлиташе в далечното минало... Така и нищо не научих в повече...

Т О Р К О М

Т О Р К О М

беше  три-четири години по-голям от нас хлапетата, които по цял ден играехме на Шишковата градинка. Много едър, широкоплещест, почти дебел. Появяването му винаги всяваше респект. Големи  черни очи обкръжени от рунтави вежди и буйна черна, къдрева коса – оприличавахме го на КингКонг.  По него време в кината прожектираха този прочут филм за който много коментирахме и дори се мъчехме да възпроизведем някой епизоди.

 Къщата в която живееше,  с още няколко арменски къщи, беше покрай северния край на градинката и често топките ни прелитаха в двора му. Ужас, никой не смееше да отиде и помоли да си я вземе.

 Утвърдил се беше като върховен съдник. При повечето разправии, пострадалите безпомощно се заканваха : „Ще видиш ти... ще се оплача на Торком !“

 Тогава, въобще не се замисляхме, кой от нас е арменец, кой грък, кой евреин и кой българин: деляхме се на стражари, на апаши, на банди ... Само когато настане време за обяд или за вечеря, чувахме на различни езици привикванията на майките ни..

 Единствено за Ханзи знаехме че е германец, син на учител в немското училище. Но, него не го пускаха да играе с нас. Къде и какво правеше по цял ден, никой не се питаше. Той беше много слаб, висок, много рус, почти бял... Единствено Ханзи имаше велосипед и с завист го гледахме как обикаля из улиците и преди всеки завой, по военному протягаше в страни ръка за да покаже накъде ще свие. Не го обичахме и той избягмаше да се вестява в махлата, защото все някой, „случайно“ ще го блъсне и събори от блестящия велосипед...

 Спомням си, как веднаж в тихите следобедни часове, когато дори и чайките мълчаха, от градинката долетя ужасен вик за помощ...

Хукнахме веднага и що да видим. На земята проснат по корем лежи човек и безумно крещи, ръцете му са извити зад гърба и притиснати от колената на застъпил го полицай...

-             -  Няма, бе бате, моля те бате... пусни ме...няма вече...

-        -  Колко пъти ви се казва, че циганите не може да идвате тук в центъра на Варна – ръмжеше полицая и здраво го налагаше...

На гарата

 На  гарата

 По време на войната, през лятото отивахме на гости, по-точно на доохранване при  леля Султанка.  Тя беше учителка в село Горна Монастирица.                                                                                                                              Пътуването беше изключително приключение.  Често седяхме покатерени върху покрива на претъпканите от хора вагони. Кондукторите не можеха да минават, защото дори и по външните стъпала на вагоните висеха кичури от хора. Не си спомням да сме купували билети; бяхме хлапета. Повече от час престоявахме на перона на гара Горна Оряховица, за да се прехвърлим на влака София – Русе. Особенно оживление имаше на тази просторна, най-голяма за времето си кръстопътна железопътна гара.                  С особен интерес наблюдавахме големите групи германски войници, също чакащи за някакъв влак. Подредили върху перона големите си раници на пирамиди, те шумно се смееха и разговаряха помежду си. Не разбирахме какво говорят. Впечатляваше ни, че са чисти, добре обръснати, с бели якички и не гасяха цигарите си на земята.  Тогава го видях. Висок, рус, със сини очи загледани някъде далеч. Всред веселата оживеница на другарите му, той  неподвижно се открояваше. Някаква тъга се струеше от замисления му поглед. Каква ли скръб изпълваше душата му ? Минаха много години от тогава, но и сега когато в съзнанието ми изплува спомена за някаква сърдечна болка , неизменно пред очите ми се откроява тъжния поглед на германския войник...

Дядовци

 Дядовци

Бащата на майка ми, дядо Теохар, ми разказа как е запомнил Освобождението.  Бил малко, четири петгодишно хлапенце и като  син на един от най-големите богаташи във Варна, ходел все с фес на главата. Да но, на улицата пред него спрял коня си грамаден до небето казак. Изкрещял му нещо, но не разбрал какво...  Тогава,  казака с майсторски удар на бича си пернал феса и той отлетял  далеч. Разплаканото дете прибрало фес от земята и избягало у дома. О тогава, вече никога, не слагало фес .                                                                                                                             Дядо беше неизчерпаем извор на приказки за приключенията на Леблебиджи Хорхорага и надхитряванията му с Ибиш Ага. Това бяха безкрайно смешни истории в стила на приказките за Хитър Петър и Настрадам ходжа.

  Все още си спомням, обяснението, защо кучетата когато се срещат, винаги оглеждат и душат дупетата си. От векове все търсят фермана който им дал Господ, че ги провъзгласил за царе на животните  а не както се знае че е лъвът. Когато връщайки се от провъзгласяването трябвало да преплуват Червено море; навили фермана и го тикнали в задника на вожда си... Да но,  паднал и потънал в морето. Те още продължават да го търсят.

   Прадядо ми по бащина линия бил моряк. Наричали го Тома Гемиджията. Постепенно забогатял и станал собственик на няколко гемии. Според това което леля ми е разказала, по време на кримската война, какво се случило, тя не знае, но потопили всичките му кораби. Тома получил удар и по цял ден ходел из улиците като невменяем а и не можел да говори. Хората го спирали и питали:  „ Какво  си  се  окумил такъв,  да  не  са  ти  потънали  гемиите,  че  така  си тъжен ?“ Когато умрял , след погребалната процесия към гробищата; тогава в края на морската градина, бавно се движели руските войски „освобождаващи“ Варна .

Лада

Добро  утро Лада,

  Бях ти  обещал да  разкажа  за "другата Лада"....

 Това става преди много години. В студентският санаториум в Своге се сприятелих с Йордан Цанков. Дачо, както му викахме, беше много потиснат и потаен, защото като племеник на  бившия министър председател "кръволока"  Александър Цанков непрекъснато беше следен и подозиран в какво ли не....

  Почти всяка седмица в санаторума идваше да го посещава приятелката му Лада.  Никой не беше я виждал отблизо, защото той я посрещаше пред входа на санаториума и изчезваха в околните гори.

  Когато с Дачо оставахме сами,  седнали пред терасата на санаториума, той непрекъснато ми разказваше за Лада. Във възторг беше от нейната отдаденост... Наистина,  тогава още нямаше никакви лекарства и контактите с туберколозни бяха равносилни на самоубийство.

  Дачо ми показваше много снимки които е правил на Лада. По него време да имаш фотоапарат не беше нещо обикновенно. Много ми харесваха и още ги виждам пред очите си. Чудни бяха...  особенно тези, които е правил контражур... изваяно,  голото  тяло беше като силует и острите и изпъкнали гърди ме подлудяваха.... дори и сега!

  Хайде, стига толкова!