СТЪКЛЕНА ЗАВЕСА

През 1964-а Чърчил казал, че от Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатическо, през Континента, е спусната "желязна завеса". С течение на годините, това, все по-ясно и болезнено го осъзнавахме.
Бях накарал екипажа си да боядисва нещо в трюмовете. Седнал спокойно на мостика, тайно си пушех "Марлборо", които сестра ми донасяше от Белгия. Погледът ми спря върху някаква прозрачна бутилка с капачка, която плаваше всред водорасли и мазутни петна из пристанищния басейн. Вероятно е била изтървана от полския кораб, разтоварващ на четвърти кей - обикновено в "дълбоката магазия" се изхвърлят само непотребни вещи.
Извиках хората и след доста усилия, с куките и хвъргалото издърпаха до борда и извадиха бутилката. Оказа се, че не е стъклена а от някаква нова мека материя. Доста приказвахме и умувахме, защото по него време дори млякото се купуваше в конични стъклени буркани.
Механикът отиде до паркинга, източи с маркуч от резервоара на колата си малко бензин и изчисти бутилката от мазута. Боцмана пък я изплакна със сапунада и я положи върху масата в салета. Гледахме я като загадъчна амфора от бъдещето. Това ли е новата материя - пластмаса. Спорихме за какво ли е служила тази двулитрова бутилка - дали за вино, дали за зехтин... Никой не предположи, че може да е за минерална вода. Изникна и въпросът, кой да я вземе. Всички решиха единодушно, че "ценната находка" се полага на капитана.
Прибрах съкровището в чантата си и го отнесох у дома.

ПРИСТАНИЩНИ ИСТОРИИ

България беше на изток от "Желязната завеса". Варна беше "затворено"пристанище. Това означаваше, че освен български, съветски и понякога полски кораби, други не се допускаха; отправяха ги в Бургас. Завиждахме на бургаските колеги от пристанищните влекачи. Те имаха възможността да контактуват с капиталистическия свят.
В един слънчев ден, вкарахме голям кораб под индийски флаг. Натоварен беше с пакети от коркови плоскости, за изработване на тапи за винарската индустрия. Започна разтоварването върху площадки, от там - на камиони.
Над самия вълнорез на носа на кораба, както беше модата тогава, се открояваше релефна фигурна украса. Гледахме и не вярвахме на очите си. Точно по средата на украсата, обрамчена в кръг, изпъкваше свастика - също като хитлеристката ... Изглежда че е била видяна от бдителния милиционер, който с автомат в ръце пазеше никой да не приближава до кораба, освен снабдените със специално разрешение пристанищни работници. Настана адска бъркотия. Веднага пристигна взвод милиционери, служебни волги сновяха напред, назад... Капитанът на кораба, както и да обясняваше, не можа да убеди идващите и заминаващи шефове, че това е старинен източен религиозен символ. Разбира се, не се съгласи свастиката да бъде изкъртена. Накрая тя беше покрита с огромен сив брезент и настана мир.
С това не приключи "капиталистическото" нашествие. Цялото пристанище се напълни с малки жълточервени тропически змии, пристигнали с корковите палети. Успокоих ни че не били отровни, но почти месец след това внимавахме къде стъпваме.

"ВИНОТО ТЕЧЕ "
Понякога вкарвахме на товарния кей до нашата стоянка на влекачите, малки танкери. Те носеха от Алжир гъсто червено вино. Използвало се като добавка към нашите вина. Разтоварваха го с дебели шлангове в железопътни вагони-цистерни. При всяко прехвърляне на шланга от една на друга цистерна неминуемо върху кея изтичаха една две кофи вино. Но района строго се охраняваше от въоръжени милиционери и нашите моряци не можеха да припарят до ароматното вино. Дори не ни даваха да минаваме наблизо: "Махайте се от тука... От дума не разбирате ли..."
Тъкмо по обяд, седнали в салета си хапвахме и бърборим, когато отвън долетяха тревожни викове: "Бързо идвайте... елате бе хора... виното тече..." От кея милиционера с шапка ни маха да отиваме. След като поредната цистерна вече била почти пълна, отдолу осушителния кран се повредил и виното шурнало. С кофи и туби моряците хукнаха към местопроизшествието.
Почти цяла зима на обяд си пийвахме от гъстото алжирско вино; леко разредено с газирана вода беше чудесно.