ОМЕРЗЕНИЕ

Омерзение
След като угнетен изключа телевизора, където се въртят все потискащи събития, отразени от лъскави репортерки, които "ъъъкат" по половин минута между всяко изречение и текстовете им са пълни с "случи се,ще се случи, случи, случки..." Вземам която ми попадне от книгите на Петко Бочаров и с благодарност потъвам в мислите му. Горд съм, че имаме толкова умен и честен българин. Тук искам да отворя една скоба; опитваха се да ни повдигат самочувствието с това, че Джон Атанасов бил българин / но той не знаеше български език/ а също и президента на Бразилия Дилма Русеф, която сигурно доста се замисля когато я попитат къде е България.
Та Петко Бочаров, да е жив и здрав още много години. Във всяка една от последните му три книги /"Лица и съдби от три Българии", "Картини от три Българии" и "Петко Бочаров на 90? Не, ама да!"/ всичко което правдиво е написал, звучи така актуално и близко, че стопля душата на всеки който е съвременник на описаното. Благодаря

ГОВОРИ СТАЛИН

Варненци се гордеехме, че след столицата, първи имахме радиопредавател.Отивахме всеки ден у леля Зафирка да слушаме предаванията. Те единствени в квартала имаха радиоприемник. Чичо Щерьо, който беше машинен боцман в корабите на Параходното дружество, ни обясняваше за радиовълните, антените и всичко, което за нас хлапаците, тогава беше истинска магия.
Предаванията започваха в точно определено време и в продължение на час, освен музика, новини и важни съобщения, друго не чувахме, След време започна и "детския час", но приказките които разказваше Балабанов вече не ни забавляваха.
Ритуално настанени около радиото, напрегнато чакахме. И ето, всред пращене и пукот, хубав женски глас оповестяваше:
" Говори Варна, говори Варна, говори Варна... започваме нашето предаване..."
Не след много време, както у повечето семейства и у нас, на специална масичка, зае важно място хубав "Филипс". Тогава открихме и "късите вълни" с предаванията на радио Лондон от където Мацанкиев, Коста Тодоров и Рада Карастоянова съобщаваха съвсем различни новини от това което чувахме по радио Варна. Втората световна война вече наближаваше своя край. Тогава, през един неделен ден, по време на полицейска блокада, някакви техници обикаляха всички къщи и запечатваха с червен восък и печат, стрелките на радиоапаратите, само върху радио Варна.
След 9 септември 1944 година, първата ни работа беше да изкъртим червения восък запечатал стрелките. Вече свободно се разхождахме по всички вълни. Разбира се, освен радио Лондон и "Свободна Европа" слушахме си и радио Варна.
Всеки ден, покрай нашата къща, минаваше млада, хубава жена. Въпреки тогавашната оскъдица, тя беше изискано облечена. Разбрахме, че това е говорителката на радио Варна, която отива и после се връща от студиото, намиращо се в Морската градина. Всички я познаваха и застанали пред входовете, чакаха да мине, за да коментират фризурата и тоалета й. Нали тя е образът на това което слушаха.
В денят, когато град Варна бе преименуван в град Сталин, стана нещо необикновено. По радиото,напрегнатия глас на говорителката прозвуча: "Говори Сталин, говори Сталин, говори Сталин..." някакво пищене се чу и предаването прекъсна за часове. Всички наизлизаха от домовете и тревожно се питаха. Какво е станало? Абе, да няма пак война? Сталин никога не е говорил по радиото... нещо страшно е станало! Милиционери плъзнаха по улиците и подканяха хората да се прибират по домовете.
Вечерта, мъжки глас обяви предаването: "Говори радиостанцията на град Сталин. Говори радиостанцията на град Сталин..." Разбрахме грешката.
Хубавата говорителка вече не дефилираше покрай нас. Уволнили я.

ПРОЗОРЕЦЪТ

МАНТАЛИТЕТ

За мен е необяснимо и до сега не съм открил, някой да е анализирал и потърсил обяснение или разумни доводи за това, което е карало да безчинстват докопалите се до властта комунисти при съветската окупация на България.

Защо с толкова неприкрита злоба са унищожавали и мачкали очевидно издигнати личности в изкуството, културата и науката и това в продължение на няколко десетки години.

Няма да напомням за "народния съд" който узакони хиляди убийства и на немалко интелектуалци. Чудехме се, защо в Морската градина бяха сринати и унищожени паметниците на Иван Вазов, владиката Симеон и други "фашистки поети". Всеки който не споделяше комунизма беше "фашист". Имена като Щъркелов,Чудомир,Александър Божинов, Димитър Талев, Михаил Арнаудов и още много, много, не трябваше да се произнасят гласно. Още е пред очите ми Щъркелов, покачен на една стълба да рисува орнаменти по стените в новата аптека на главната улица във Варна. Изселен от София, той умираше от глад.

Защо посредствените завиждат на талантливите, защо простаците мразят възпитаните, защо бездарните изхвърлят талантливите, защо с озлобение и настървение се потъпкваше проявата на интелигентност и духовност. Дали това е следствие от комунизма или е българска народопсихология - няма го Иван Хаджийски да обясни този разгром на българската духовност.

Дали липсата на духовност промени психиката на българина и той сега спокойно приема безнаказаността на мафията, която не "тихо" а брутално демонстрира своята мощ. Защо прокурори и съдии не смеят да съдят, безкрайно малкото на брой арестувани; някой освобождават поради някакъв параграф, с други се "споразумяват", защото си признали вината. Най-често делата се протакат с години и прекратяват по давност. Дали само защото, вече почти няма останали "не купени" съдии и прокурори. Или това е резултат от генетичното наследство. Нали децата и внуците на тези които сринаха духовността на България, сега са в най-висшите сфери на властта.

КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА

Ако изхождаме от тази, вече класическа максима, то наистина света загива.
Погледнете, как вече не е екстравагантно изключение да се носят обеци /дори и от мъжете/ по веждите, езика, пъпа, та дори на половите органи.
Татуировките вече не са миниатюрни, дискретно изписани дата, име или цветенце, а покриват голяма част от кожата на жени и мъже, които претендират да са елит. Как с отвращение се чудехме, когато на времето виждахме снимки, показвани от изследователските експедиции, на покрити с татуировки хора от дивите племена в Америка и Тихоокеанските острови. Никой не намираше това да е красиво, но интересното беше, че това са човеци а не орангутани или зебри.
Сега не е срамота да носиш скъсана дреха. Съдрани джинси не се изкърпват, те така се купуват от магазините, защото е модерно. А красиво ли е?
Преди хората посещаваха изложби за да се насладят на красиви пейзажи или хубави жени. Пикасо, Салвадор Дали и безброй още художници преобърнаха мярката за красота.
Кое е красивото което ще спаси света?

П Р О З О Р Е Ц Ъ Т

Най-красивия, не само от детинството ми, но и сега. Нарекох го "широкия екран", защото е единствен всред хилядите прозорци в стария град; има ширина два-три пъти по-голяма от височината. Той е на първия етаж на вила "Гилмайден" на приморския булевард срещу аквариума. Всеки път, когато се връщам от пристанището за дома, след завоя до морския музей, намалявам скоростта и му се наслаждавам. Макар и вече с решетки, той е останал като символ от доброто старо време на Варна.

Тогава, хората не бързаха и стояха на прозорците за да гледат, кой минава, да заприказват познати или строго да оглеждат непознати.Днес, седнали пред Windows виждаме всичко на света.

Когато за пръв път бях в Холандия и скитах из тесните улички на градчетата, силно ме въодушевяваха малките стари къщи с просторни прозорци на ниво на очите. Само стъклото не ти позволява да прекрачиш в стаята. Навътре се вижда всичко, дори и следващата стая, та и кухнята, дори някъде се вижда и задния двор. Всичко е на показ. Но не и спалните; те са на горния етаж. Минаваш и виждаш как цялото семейство е седнало да вечеря или гледа телевизия, а децата играят на пода. През деня, зад прозореца е седнала възрастна жена и плете или чете. За да се вижда, дали някой идва от единия или другия край на улицата, до двата горни края на прозореца, едно срещу друго, има огледала; също като автомобилните за виждане назад. Няма нищо скрито, покрито.

Спомням си, когато живеех у дядо и с него сме на прозореца, той винаги разказваше някое свое приключение, но не пропускаше закачливи забележки за много редките минувачи. "Гледай, гледай, хората бързат, значи е студено навън..." "Видиш ли госпожица да се обръща назад и оглежда, знай че трябва да пръдне..." " Ха, онази дърта брантия, пак разхожда кучето си !"

По-късно, когато вече възмъжах, гледах от прозореца на моята стая, която беше на втория етаж към задната улица Преспа. Там беше спокойно и никой не виждаше какво гледам. По него време, поне два пъти на ден минаваше Ели Мунджиева, вперила поглед в прозореца ми. Ако видеше че съм там, тя нежно ми се усмихваше и забавено отминаваше. Бяхме влюбени.Топлина бликаше в гърдите ми когато погледите ни се срещаха. Аз също минавах по Цар Калоян, пред нейния прозорец. Когато тя беше в къщи, разбирах го от широко разтвореното перде, връщах се и пак минавах, докато се видим и с полуусмивка, но с разтуптени сърца се разделяхме. Много време продължи тази любов през прозорците и угасна когато постъпих в Морското училище. След това Ели изчезна. Изселила се в София а от там в Париж. Синът й, Емил Наумов стана световноизвестен пианист в САЩ.

В морското училище, което беше всред града на улица Караджа, нямахме много свободно време, но все пак успявахме да зяпаме през прозорците. Много момичета "случайно" минаваха покрай "бастилията" оградена с високи зидове. Виждаше ли се някой "зяпач", връщаха се и отново минаваха по-близо вперили поглед нагоре ... Дали не е някой познат.

Така започна прозоречната ми любов с Фол; малкото й име не научих. Брат й след време стана много известен учен. Живееше на улица Славянска, прозорците и бяха точно срещу задния двор на училището. Тя беше много хубава, висока, руса и минаваше тичешком. Зърнеше ли ме, усмихната бавно прекосяваше улицата и на отсрещния тротоар дефилираше. Разменяхме горещи погледи, докато звънците за час или строева подгоновка не ни подгонят.

Отивахме ли на практика в пристанището, минавахме по улиците със строеви песни. Навсякъде където живееха млади момичета, прозорците веднага се отваряха и хубави девойки надвесени от первазите весело махаха на маршируващите кадети. По-смелите дори се провикваха.

По-късно, когато вече не под строй а сам, минавах по улица Климент, на път за пристанището, от един прозорец срещу арменската църква се понасяше ритмична мелодия от пияно. Приятно беше и веднаж спрях да слушам пред отворения прозорец. Мелодията утихна, но никой не се показа. Следващия път пак спрях, спря и мелодията, но на прозореца се показа едно нежно хубаво момиче. На въпросителния ми поглед, то смутено започна да се оправдава. "Всеки ден минава едно хубаво момче, защо да не му музицирам... деня. "

На следващия ден ме изпратиха да получа от ремонт при часовникар, корабния пеленгатор. Разбира се, с пеленгатора в ръце, гордо минах под музикалния прозорец и тя изсвири един откъс от сватбения марш на Менделсон. После усмихната се показа. . . Казах й, че съм се оженил за морето и довечера отплавам, но ще се завърна след десетина дена. Тогава непременно ще се видим. На милото личице просветна усмивка, широко разтворените й очи ме поглъщаха...

Уви, завръщането не се състоя. Разболях се. Месеци лежах в санаториум. Едва след година минах под музикалния прозорец. Той мълчаливо беше затворен със спуснати пердета. И сега е такъв.

Забравено минало

В Ъ З М У Щ Е Н И Е

Всеки път, когато минавам покрай Военноморското училище, носещо името на Никола Йонков Вапцаров, ме обзема горчиво възмущение.

Неотдавна, в стар комунистически стил, в медиите, а може би и в училището, ритуално беше отпразнувана стогодишнината от рождението на Вапцаров. Едва ли не, най-великия наш поет. Това преля чашата.

Не ми прилича да давам мнения за поезията. Да си призная, не ме вдъхновяват, думи подредени за звукови ефекти. Също както операта; вместо да кажат това което мислят, те го пеят, проточват, увъртат. . . и с нетърпение чакаш да разбереш смисъла. То и в поезията, трябва да търсиш красотата, не в това което означават думите а в мелодичността на съчетанията им. Явно не съм дорасъл за това многопластово изкуство.

Но да се върнем към Вапцаров. Дали е велик поет; нещо което се лееше от цялата шумотевица по случай юбилея, не знам. Знам само, че цар Борис попитал Елисавета Багряна, голям поет ли е Вапцаров. Тя смутолевила, че е поет, но не чак - голям! Тогава цар Борис заключил: "Заради една луда глава няма да затривам царщината!" и потвърдил смъртната му присъда. Това е края на един от българските терористи - лична съдба. Не трябва да се премълчава, че цар Борис е бил много близък приятел с бащата на Никола Вапцаров. Каква ли душевна борба го е терзала?

Моряшките качества на Вапцаров също са оспорвани. Бил е на стаж, като ученик- машинист, на миноносец "Смели" и после са го взели за два месеца на едно плаване до Близкия изток с параход "Бургас". Това е цялата му моряшка кариера а останалата част от живота му е на брега.

Спомням си, преди доста време, беше 1983 г. юрисконсулт на варненското пристанище София Манчева, специално ми уреди среща с неин колега който се казваше Димитър Батаклиев. Той е бил на стаж, като ученик-машинист от Машинното училище, на "Смели", по време когато командир на кораба е бил лейтенант Веселин Дремджиев. Възторжено, той ми разказва доста хубави неща от службата си с моя баща. Спомни си как спечелили първо място на състезанието по стоварване на десант, между миноносците и лично цар Борис раздал паричните награди.Въодушевен от спомените за баща ми, той не спираше: "Още го виждам, на кърмата на миноносеца, подпрян на леера с нахлузена до веждите фуражка, строго гледа и сърдито "гази"/мъмри/ за някакво нехайство ученика Вапцаров, който стои мирно с наведена глава и пелтечел нещо оправдателно. Не след много време, баща ти го изгони от кораба. Къде е продължил стажа си не си спомням."

Прекалено много се занимавахме с Вапцаров. Не мога да бъда съдник, но твърдо съм убеден, че той не е бил моряк в истинския смисъл на думата, макар че известно време е носел моряшка униформа. След като той няма и капка заслуга за морското дело, недопустимо е Военноморското училище да носи неговото име - това е политическа бутафория.

Защо, при избора, бяха пренебрегнати велики българи, изградили българското корабоплаване, създатели на морската ни култура и морско образование? Личности като Георги Славянов, Сава Иванов и Стефан Цанев потънаха в забвение. Това бяха високо интелигентни мъже, които обърнаха очите на българския селянин към морето. Едновременно с работата си по организиране на търговския и военен флот, те създадоха големи организации като Български Народен Морски Сговор, издаваха списания и вестници. Те научиха хората от вътрешността да летуват на море, като още от деца ги водеха на ученически крайморски колонии. Учредяваха и ръководеха плувни, гребни и ветроходни състезания. Много страници ще са необходими, само да отбележим това, което са сътворили тези гиганти на морската ни култура. Вече никой не ги помни.

ЦЕНЗУРА

В последно време, всички медии необикновено изострено разискват предлаганите законови изисквания за контрол от страна на полицията върху личната кореспонденция чрез интернет и телефонните разговори.

Всичко това ме връща много, много назад по времето на втората световна война. България беше съюзник на Германия. Белгия, родината на баба ми, където живееха всичките й роднини и близки, беше окупирана от германците.

По онова време, във Варна частни телефони почти нямаше. В дървената будка на кварталния полицай бай Добри, върху висока стойка, за да не го стигат децата, блестеше телефон с манивела - единственият в целия квартал...

Писмата в запечатани пликове и открити пощенски картички бяха единствената връзка между хората - с тези в България, и с другите - в чужбина.

Почти всяка седмица, Bonne Maman - така наричахме баба си, изпращаше и получаваше писмо или пощенска картичка от Белгия. Тя предпочиташе откритите картички, защото се облепваха с двойно по-евтини пощенски марки. Всяко свободно пространство на картичките се изпълваше от ситния като маниста почерк. Дори около марките намираше място : "поздрави и на Жюл и Мадлен" или нещо подобно.

Цял празник беше, когато пристигаше писмо от Белгия, разбира се цензурирано. Разрезания горен ръб на плика, от където е било извадено, проверено и обратно поставено писмото, беше залепен с лента върху която беше отпечатано "Цензура". Понякога цели редове в писмото бяха заличени с черен туш и не можеха да се четат; цензорът е преценил, че написаното е недопустимо.

По същото време в България се разпространяваше голямото, богато илюстровано немско списание "Сигнал", отпечатвано и на български. Всички с удоволствие го четяха, защото беше културно списвано - телевизия нямаше а седмичните кинопрегледи отразяваха остаряли събития. Та в една от хумористичните страници на "Сигнал" беше написано :" Англичанин получава цензурирано писмо от своя приятел в Америка. Отваря запечатания плик и от него изпада една дъвка и едно листче с думите:"Вашият приятел е добре, но пише все неща които са недопустими. Затова унищожих цялото му писмо. Беше приложил и две дъвки, една за мен, една за вас. Благодаря!"

С телефоните всичко беше ясно.Подслушваха се непрекъснато. Дори след 9 септември 1944 година над едноетажното огромно здание на варненската централната поща бе достроен още цял един етаж, пълен със секретна апаратура за подслушване.

След революцията на мобилните телефони, проблема с подслушването им не ми е съвсем ясен. Но на всичко му се намира леснината.