Най-красивия, не само от детинството ми, но и сега. Нарекох го "широкия екран", защото е единствен всред хилядите прозорци в стария град; има ширина два-три пъти по-голяма от височината. Той е на първия етаж на вила "Гилмайден" на приморския булевард срещу аквариума. Всеки път, когато се връщам от пристанището за дома, след завоя до морския музей, намалявам скоростта и му се наслаждавам. Макар и вече с решетки, той е останал като символ от доброто старо време на Варна.
Тогава, хората не бързаха и стояха на прозорците за да гледат, кой минава, да заприказват познати или строго да оглеждат непознати.Днес, седнали пред Windows виждаме всичко на света.
Когато за пръв път бях в Холандия и скитах из тесните улички на градчетата, силно ме въодушевяваха малките стари къщи с просторни прозорци на ниво на очите. Само стъклото не ти позволява да прекрачиш в стаята. Навътре се вижда всичко, дори и следващата стая, та и кухнята, дори някъде се вижда и задния двор. Всичко е на показ. Но не и спалните; те са на горния етаж. Минаваш и виждаш как цялото семейство е седнало да вечеря или гледа телевизия, а децата играят на пода. През деня, зад прозореца е седнала възрастна жена и плете или чете. За да се вижда, дали някой идва от единия или другия край на улицата, до двата горни края на прозореца, едно срещу друго, има огледала; също като автомобилните за виждане назад. Няма нищо скрито, покрито.
Спомням си, когато живеех у дядо и с него сме на прозореца, той винаги разказваше някое свое приключение, но не пропускаше закачливи забележки за много редките минувачи. "Гледай, гледай, хората бързат, значи е студено навън..." "Видиш ли госпожица да се обръща назад и оглежда, знай че трябва да пръдне..." " Ха, онази дърта брантия, пак разхожда кучето си !"
По-късно, когато вече възмъжах, гледах от прозореца на моята стая, която беше на втория етаж към задната улица Преспа. Там беше спокойно и никой не виждаше какво гледам. По него време, поне два пъти на ден минаваше Ели Мунджиева, вперила поглед в прозореца ми. Ако видеше че съм там, тя нежно ми се усмихваше и забавено отминаваше. Бяхме влюбени.Топлина бликаше в гърдите ми когато погледите ни се срещаха. Аз също минавах по Цар Калоян, пред нейния прозорец. Когато тя беше в къщи, разбирах го от широко разтвореното перде, връщах се и пак минавах, докато се видим и с полуусмивка, но с разтуптени сърца се разделяхме. Много време продължи тази любов през прозорците и угасна когато постъпих в Морското училище. След това Ели изчезна. Изселила се в София а от там в Париж. Синът й, Емил Наумов стана световноизвестен пианист в САЩ.
В морското училище, което беше всред града на улица Караджа, нямахме много свободно време, но все пак успявахме да зяпаме през прозорците. Много момичета "случайно" минаваха покрай "бастилията" оградена с високи зидове. Виждаше ли се някой "зяпач", връщаха се и отново минаваха по-близо вперили поглед нагоре ... Дали не е някой познат.
Така започна прозоречната ми любов с Фол; малкото й име не научих. Брат й след време стана много известен учен. Живееше на улица Славянска, прозорците и бяха точно срещу задния двор на училището. Тя беше много хубава, висока, руса и минаваше тичешком. Зърнеше ли ме, усмихната бавно прекосяваше улицата и на отсрещния тротоар дефилираше. Разменяхме горещи погледи, докато звънците за час или строева подгоновка не ни подгонят.
Отивахме ли на практика в пристанището, минавахме по улиците със строеви песни. Навсякъде където живееха млади момичета, прозорците веднага се отваряха и хубави девойки надвесени от первазите весело махаха на маршируващите кадети. По-смелите дори се провикваха.
По-късно, когато вече не под строй а сам, минавах по улица Климент, на път за пристанището, от един прозорец срещу арменската църква се понасяше ритмична мелодия от пияно. Приятно беше и веднаж спрях да слушам пред отворения прозорец. Мелодията утихна, но никой не се показа. Следващия път пак спрях, спря и мелодията, но на прозореца се показа едно нежно хубаво момиче. На въпросителния ми поглед, то смутено започна да се оправдава. "Всеки ден минава едно хубаво момче, защо да не му музицирам... деня. "
На следващия ден ме изпратиха да получа от ремонт при часовникар, корабния пеленгатор. Разбира се, с пеленгатора в ръце, гордо минах под музикалния прозорец и тя изсвири един откъс от сватбения марш на Менделсон. После усмихната се показа. . . Казах й, че съм се оженил за морето и довечера отплавам, но ще се завърна след десетина дена. Тогава непременно ще се видим. На милото личице просветна усмивка, широко разтворените й очи ме поглъщаха...
Уви, завръщането не се състоя. Разболях се. Месеци лежах в санаториум. Едва след година минах под музикалния прозорец. Той мълчаливо беше затворен със спуснати пердета. И сега е такъв.
