Кюфтета от лъв
По време на безпроблемното пристанищно морячество, командвах най-хубавия и най-мощен влекач „Сатурн”. За разлика от другите съветски влекачи, той беше строен в Англия и то за англичани; това от самосебе си вече говори достатъчно. Заставахме на кейя на второ пристанищно място Варна.Тъй като мястото беше малко, всички влекачи се вързвахме един за друг на бордовете си – като сардели. За по-оперативно отзоваване при маневри, диспечерите предпочитаха да изпращат най-външните влекачи. Това беше повода, при групово завръщане от маневра, да правим истинско състезание - кой първи ще се хване за кея, та другите да бъдат външни.
Спокойно вързан за кея, нали съм „вътрешен”, както винаги в моя салет се събраха „на лаф” и другите екипажи. Наближаваше обяд и тъй като заедно обядвахме, стана приказка кой какво носи и кое да хапнем сега и кое да оставим за довечера. Гледах телевизия и не разбрах как стана скандала. Хванаха Митко от Аспарухово и с крясъци: „На кого ги разправяш бе.. За балъци ли ни вземаш…”
Сбориха го на пода : „Дайте куката бе… да му бием табани… вчера бил ял лъвски кюфтета …” Митко потърси помощ от мен: „Кептън, моля ти се кажи им; нали знаеш че капитан Златаров има зоокът в къщата си с малко лъвче… Вече не можеше да го храни и миналата седмица го заклали и направили наденици и кюфтета.”
Капитан Анатоли Златаров живееше в квартал Аспарухово . В просторния двор на хубавата му къща беше направил първия във Варна частен зоокът. Какво ли нямаше; от зими, гущери, костенурки, мангусти,маймуни,хамстери до екзотични тропически птици, пъдпъдъци,патици,фазани, папагали … не мога да изброя всичко което отглеждаше, разбира се и лъвче. Постепенно зоокъта му намаляваше и накрая остана само с едно канарче и един папагал. Често му ходех на гости. Имаше огромна библиотека, корабни модели, много албуми със снимки подредени по тематика а безбройните колекции на пощенски марки не ме привличаха.
За него аз бях „Симпатягата” и винаги с удоволствие ми разказваше истории от миналото на военноморския ни флот, за пътуванията с търговските кораби и за хората с които си кореспондираше редовно, а те бяха от целия свят, включително и „затворения” Китай.
Цяла повест може да се напише за нещо, което и сега не е известно. Под него ръководство, през есента на 1939, само с курсанти от Морското училище, демонтират 150 мм. брегова батарея на Траката и тайно, като се действа само нощно време, избутват на ръце оръдията до пристанище Евксиноград. Там, пак само със силите на курсантите натоварват оръдията на шалани, провлачват ги до Созопол разтоварват ги на брега, и пак нощем,без никакви мотори, ги издърпват до местността света Марина. Монтират ги във вече готови бункери за да защитават южния проход на минните полета.
Анатоли Златаров беше изключително многостранна личност. Спомням си величественото честване през 2003 на неговата 90 годишнина. Големия салон на Военния клуб беше препълнен от униформени и цивилни морски офицери. Цареше пълна тишина и някакво особено напрежение. Чаках на най-горната площадка от голямото парадно стълбище. Точно пет минути преди определения час,в изящна униформа капитан 1 ранг Анатоли Златаров се появи на долния вход и почти на бегом започна да изкачва безкрайното стълбище. Посрещнах го, прегърнах го и той задъхно прошушна : „Видя ли, сам го изкачих!”
