Неделчо Лодоза

След като изпратих на Морски вестник последното си „писание”, макар и уморен, не можех да заспя. Мислех си, къде ли изчезнаха толкова много лица запечатани в спомените?
Какво ли е станало с онзи мълчалив дребен моряк, мустачките на който бяха като черни четчици. Защо не мога да си спомня името му? Образът му изплува върху фона на палубата на „Милка”. Той не беше многословен, но умните му очи винаги говореха. Плавали сме заедно, а нищо не си спомням.
Днес, най-неочаквано, в супермаркета го видях. Изправен, малко сбръчкан, но със същите черни мустачки. Стегнато облечен, но нахлузил гемиджийска шапка , каквито сега никъде няма. Буташе количката и внимателно разглеждаше претрупаните щандове.
Не може да бъде, дали не сънувам. Нали мислех за него преди да заспя. Още ли спя? Каква е тази психоза? Сигурно го припознавам. Отминах…
Оставих количката и се върнах. Спрях пред него и го запитах:
- Извинете, вие работил ли сте на гемиите… както му казвахме, „финикийския флот” ?
Той ме изгледа със същите умни очи, без никаква изненада:
- Да. Бях на „Марица”… ааа… и на „Милка”. Да, на гемията на Желябов.
- Много извинявайте, че така ви разпитвам. Аз също бях юнга на „Милка” по него време и отлично ви помня… а тези хора, около нас, които ни гледат сега с любопитство, тогава още не са били родени… То минаха 50 години от тогава…
- А… повече от 50 години има…
- Извинете, как се казвате?
- Неделчо. Викаха ми „Лодоза” … Довиждане.
- Довиждане и извинявайте че ви разпитвам, така…
- Напротив. Беше ми приятно!
Прибрах се у дома и все си мислех, къде изчезват спомените за толкова живи същества.